Албанската държава, Българското малцинство и Българо-Македонският комитет в периода 1925-1939 г.

Българското малцинство по време на управлението на Ахмет Зогу се ползва от едно спокойно и мирно развитие на своята етническа и културна идентичност. Отношенията с албанското правителство са добри като цяло. Това малцинство, което днес се нарича македонско малцинство, тогава се самоопределя за българско или българогласно. Също така, то се назовава със същото наименование и от албанското правителство, и от международните организации. Това се свързва с факта, че все още не е създадена македонска нация и държава. Албанското правителство показва донякъде една позитивна предразположеност, макар че има малко възможности да увеличи българските училища. По тази причина има серия постижения в тази посока, но и видими трудности. Така, не се изпълнява едно искане на старейшините на село Върник за откриването на такова училище. Причината е, че липсват учители, които да преподават на български език, но и понеже за основна необходимост се смята изучаването на официалния език от децата в това село.

Корчанската префектура предлага във Върник да се открие албанско държавно училище и един учител да преподава на български език. Недоволни от това предложение, инициаторите на това искане, Симеон Илиев и Нако Димитри Писодери, изпращат телеграма до българската легация в Тирана, в която искат откриването на българско училище. Държавните власти не толерират това действие и ги интернират в Берат.

През 1928 г. населението на българогласните села иска неговите църкви да получат български характер. Няколко младежи влизат през нощта в църквата на Върник и изтриват имената на светците, които са написани на гръцки по време на гръцката окупация. Те заявяват, че желаят имената да се изпишат на български и, ако това не се позволи, да се изпишат на албански език. През 1929 г. няколко българи, родени в българогласните села и живеят в София, образуват дружество с името „Свети Йоан Кръстител”, с цел да подпомагат българите в Албания за откриването на училища и църкви и за снабдяването с нужните книги. Фактически, това дружество не е нещо друго, а една нова форма на дружеството „Дебър” и клон на Македонския комитет.

Развитието на образованието на майчин език в българогласните села е на едно по-ниско ниво отколкото на другите национални малцинства в Албания. Причините за тази ситуация са комплексни, но главно заради ограничените интелектуални ресурси на това бедно селско население за подсигуряването на образователни кадри. През 1929 в 11 българогласни села от Корчанската префекрура (Zaroshka – 180 жители, Lajthiza – 70 жители, Shulini – 430 жители, Posteci – 510 жители, Gollomboci – 380 жители, Bezmishti – 290 жители, Gorica – 305 жители, Cerja – 98 жители, Shejvci – 20 жители, Zagradeci - 50 жители и Verniku – 484 жители) има 3 училища – в Gollomboc, Pustec  и Vernik. Само трима учители от този окръг знаят да говорят български език. Инспекторатът по образованието в Корча предлага откриването на три нови училища в един по-позитивен образ, отколкото сръбската и гръцката държава, които забраняват българското образование. Тенденцията на фаворизиране на образованието на това малцинство на майчин език с езасилва още повече, защото тези села винаги изразяват желанието си да бъдат част от Албания.

Въпреки това, българското правителство не е доволно. То се оплаква, че на българогласните в Албания, по-специално в Корчанската префектура, не се позволява да откриват български училища, докато гръкогласните имат голяма свобода в тази област. Министерството на образованието информира Министерството на външните работи, че е готово да разгледа веднага всяко искане на тези села, но добавя, че все още не е отправено такова за откриване на български училища от хората в българогласните села. Външното министерство инструктира албанската легация в София, че точки 5,6 и 7 от Нотата на МВнРИ на България от 14 декември 1929 г. са свързани изцяло с вътрешни въпроси на албанската държава и едно правителство, със съзнание за своята независимост, не може да толерира по никакъв начин намесата на една чужда сила. Въпреки това, албанското правителство, желаейки да покаже своята добра воля и приятелско отношение, към което се придържат албанските власти, както спрямо българските поданици, така и към българите, които са албански поданици, иска София да се информира, че българите, албански поданици, които са арестувани в село Върник, не са арестувани, защото изтриват гръцките букви и ги заместват с български, а защото влизат в църквата през нощта, счупвайки портата на храма и това действие е в противоречие със законите на албанската държава.

Албанското правителство има позитивна настройка за откриването на български училища, но то среща трудности, особено в осигуряването на образователни кадри. Така, в селата Шулин, Пустец и Голомбоч функционират албански училища. В тях българският език не се преподава само поради причината, че липсват подходящи учители, които могт да го използват. Правителството дори отпуска стипендии на двама българогласни за Нормалното училище в Елбасан и очаква те да се назначат за учители по български език в тези училища. През 1931 гофина жителите на Горица искат от Министерството на образованието откриването на българско училище и се оплакват, че в тяхното село няма и албанско училище, въпреки че има много добра сграда за тази цел. Същевременно българските делегати, които участват в „Балканската седмица“, правят много приятелска декларация към Албания. Те заявяват, че компетентните кръгове в Тирана обещават, че въпросът за българските църкви и училища ще се разреши, нещо, което ще консолидира още повече отношенията между двете страни.

През 1931 г. се вижда ясно, че положението с училищата в българските села се подобрява, но все още има много работа за вършене. В един доклад на Министерството на образованието това положение се представя по следния начин:

Окръг Корча

Горица - 45 ученици, добро състояние на училищната сграда, училището е открито през 1925-1926 г.;

Безмища - 20 ученици, няма училищна сграда, учениците продължават в училището в Горица;

Пустец - 55 ученици, добра сграда, училището е отворено през 1929-1930 г.;

Шулини - 30 ученици, няма сграда, учениците продължават в училището в Пустец;

Лайтиза (Лещак) - 8 ученици, няма училищна сграда, учениците продължават в училището в Пустец;

Зарошка - 10 ученици, няма училищна сграда, учениците продължават в училището в Пустец;

Голомбоч - 35 ученици, училищната сграда е добра, училището продължава да е отворено.

Окръг Билища

Церя - 20 ученици, сградата на училището не е в много добро състояние, по-рано няма училище, но по това време има частно училище.

Върник - 35 ученици, сградата на училището е в добро състояние, училището функционира 1929-1930 г., но по това време не работи.

Но, тази ситуация се отразява изцяло в едно негативно усещане в позицията на българската легация в Тирана. Тя изпраща релация до правителството в София, в която се дават следните данни за българското население и за положението на неговите училища и църкви:

Бобощица и Дреново се окачествяват като две чисто български села. Казва се още, че Дреново има 75 български фамилии, които са загубили националната си идентичност, но които говорят много добре български език със стар български диалект. Общо в 3 града и 19 села, без Бобощица и Дреново, са 560 семейства и 3 154 жители. Българската легация твърди, че никъде в Албания няма българско училище, нито българска църква. Само в село Тумененца се казва, че има клирик, който се заплаща от Министерството, но няма ученици.

1932 г. започва с едно доста позитивно събитие в албанско-българските отношения. В приложение на решението, взето на неправителствената „Балканска конференция“ в Истанбул, държавите участнички да постигнат двустранни споразумения за разрешаване на въпросите между тях, преди да се подпише Балканския пакт, българската и албанската неправителствени национални делегации дават първия пример за осъществяването на тази препоръка. На 9 януари 1832 албанската делегация, водена от Мехмед Коница, и българската, оглавявана от Янко Сакъзов, подписват в София един протокол, според който двете делегации признават юридически съществуването на албанско и българско малцинство в техните страни и се ангажират да посредничат пред техните правителства те да открият и да поддържат албански и български училища в тези села, в които албанското и българското население са преобладаващи. В тези училища уроците трябва да се провеждат на майчиния език на малцинствата, докато официалният език е задължителен. Също така, ще се изисква от съответните правителства в тези български или албански училища, където учат доста ученици от българското или албанското малцинство, да се предоставят уроци по езика на съответното малцинство. Въпросът за статута на българските църкви, които се намират на албанска земя, се оставя за дискусия на бъдеща среща. Делегациите трябва да стимулират своите правителства да реализират свободната размяна на всякакъв вид издания от двете страни, освен тези издания, които са забранени от законите на двете държави. Също така, в този протокол, двете делегации се ангажират да стимулират своите правителства за подписването на пакт за приятелство, арбитраж и ненападение и за подписването на търговски споразумения. Според коментарите в албанския печат този протокол няма да важи в случай на нападение от една небалканска сила. По време на посещението в София, Мехмет Коница е приет от министър-председателя Мушанов и от цар Борис. Българската делегация иска да преговаря за подписването на подобно споразумение и със сръбската делегация, обаче се намесва сръбското правителство, което прави така, че тези преговори да бъдат отложени ат за неопределено време.

Вестта за постигането на споразумение между албанската и българската неправителствена делегация се потвърждава и от албанската легация в София, която подчертава, че двете делегации приемат съществуването на албанско и на българско малцинство в съответната държава и се ангажират да препоръчат на съответните правителства откриването на училища за малцинствата в селата и зоните, населени от тези малцинства. Българската делегация се опитва да представи за дискусия и някои други искания, които българите имат спрямо албанската държава, но по предложение на албанската страна, тази дискусия се оставя за друга среща.

Българският печат се отзовава позитивно към това споразумение. Полуофициалният вестник „La Bulgarie”, на 11 януари 1932 г. и вестник „Знаме”, орган на Демократическата партия, отразявайки позитивно споразумението, пишат че то доказва оценката, която прави 17 години по-рано един известен български политик, който заявява, че само два народа имат симпатии към българите и това са унгарците и албанците. В българския печат се прославя традиционното приятелство на двата народа и се изкарва наяве, че в Балканския съюз, България, за разлика от сърбите и гърците, иска създаването на независима Албания. Също така, българският печат подчертава факта, че тези две нации са единствените, земите на които са разпокъсани, 25% от българската нация и 50% от албанската нация остават под чуждо владичество и нямат даже най-елементарните права на човешкия живот. След като оценява политиката на двете държави , които не представят искания за ревизия на границите, вестник „Ора“ се позовава на декларацията на М. Коница на Истанбулската конференция, където заяввява: „Приложете исканията за малцинствата и ние ще подпишем със затворени очи Балканския пакт“, оценявайки това като ключа за смекчаването на отношенията на Балканите и в полза на другите балкански държави.

Албанците в България приветстват подписването на това споразумение. Федерация „Дъшира“ го смята за първата стъпка по пътя на балканското споразумение. След подписването на споразумението, албанската легация в София информира албанското правителство, че идентифицирането на албанците в България е трудно и е деликатен въпрос, защото една част от тях са българизирани, една друга част, с произход от албанските зони в Югославия, се страхува да декларира своята албанска идентичност. Легацията информира, че в България може да има 25 000 – 40 000 албанци. По-късно албанската легация в София информира МВнР, че в България има 726 души, регистрирани като албански граждани и 7 724 албанци, които са с югославско поданство. Друга една част от албанците с югославско поданство се смятат от българските власти  за македонци. Също така, в България живеят и доста албанци, които имат българско поданство. Ако се пресметнат заедно всички тези категории, броят на албанците в България може да надхвърли 20 000 души.

Външното министерство инструктира легацията в София да се представи детайлна информация за броя на албанците, кото са имигранти в България и принадлежат към албанската колония, както и за броя на албанците, които са автохтонни в тази страна. В отговор на тази инструкция легацията в София информира, че автохтонните албанци, установени от няколко века в България, са тези от село Мандрица, чийто брой достига 450-500 души. От количествена гледна точка , малцинствата, кото печелят от това споразумение, не може да се каже, че то има някаква значителна ценност. Същоа така, то няма някакво голямо значение и от гледна точка на политическите интереси, които двете държави имат спрямо групите на съответните малцинства. Въпреки това, споразумението е модел за духа на толерантност и разбирателство, което може да псолужи като стимул за подобряване, в някава степен, на положението на малцинствата в другите балкански страни, ангажирайки в този процес неправителствени организации, които обаче имат влияние върху своите правителства.

Но, споарзумението се посреща зле от националистическия печат и обществено мнение в съседните страни. Албанско-българският протокол се атакува остро от гръцкия и югославския печат, които го окачествяват като интрига, която би имала за ефект провалянето на услията за балканско обединение. Вестник „Време“ в Белград пише, че Албания и България, посредством тайни и съмнителни преговори помежду си, се опитват да създадат пречки пред процеса на сближаване на балканските народи. Гръцкият официоз  „Messager d’Athens” пише, че този протокол е „един акт на предателство, съшит с бели конци“. Сръбската делегация отправя протест до председателя на Балканската конференция срещу Българо-албанския протокол, в който отива дотам, че не признава на двете страни правото да вземат такива решения. Тъй като сръбският печат отрича съществуването на българското малцинство в Албания (“La Macedoine”, 15 януари 1932 г.), албанското правителство публикува следната подробна статистка от 1913 г. на българогласните села и техните културни институции. Също така, албанското правителство прави една пълна регистрация на българогласното население в Албания, от което става ясно, че в Корчанската префектура 3 420 жители са българи, а в Дебърската префектура  те са над 7 000. В придружаващия тази регистрация доклад се пояснява, че мюсюлманите от Дебърския  окръг, въпреки че говорят на български , смятат себе си за албанци и не искат да се смятат за българско малцинство.

През учебната 1931-1932 г. се забелязва и увеличаване на броя на учениците в българогласните училища в Корчански окръг. Тяхното положение е следното:

През 1935 г., от една статистика на Вътрешното министерство, се дава следния брой на постоянното българогласно население в Албания:

В статистиките на Министерството на вътрешните работи се дават данни и за населението на Дебърската префектура, което, освен албански език, говори и български език, по религиозна принадлежност. Отново се подчертава че мюсюлманите от Дебърския  окръг, макар че, освен албански, говорят и на български, смятат себе си за албанци и не искат да се смятат за българско малцинство. То продължава да се третира благосклонно от албанското правителство. Това го признава и българският вестник  „Последна поща“, който, макар че преувеличва броя на българите, посочвайки ги като 56 000 души, приема че „българите в Албания се радваха на цялото внимание на албанските власти, всякога бяха третирани добре и имаха свободата да строят църкви и училища, но нямаха нужните средства“.

Инцидентът в Горица

Макар че през периода на Ахмет Зогу се преследва една приятелска политика спрямо българогласното малцинство, през 1932 г. се случва едно събитие, което притеснява това малцинство, а и албанското правителство. Именно по времето, когато албанската и българската делегации дават много позитивен сигнал и към другите нации в региона , се случва едно събитие, което разваля в някаква  степен създадената атмосфера. Между земеделците от чифлика на село Горица  и неговия собственик Малич Фаршъри, избухва конфликт за собствеността. Несъгласията са свързани със заплащането на задълженията към собственика  и за собственостт на пасищата и горите на селото. Още в началото на този конфликт албанските власти  се намесват, за  да стимулират разбирателството и да се постигне „modus vivendi” и за помиряването на двете страни. Но, горичани са настойчиви в своите искания и въпрсът стига до съд. Виновник за тази ситуация е секретарят на българската легация в Тирана Минков. Той, както твърди българският представител Минчев пред Димитър Берати  „отворил очите на селяните от Горица, които вярват, че българското правителство ще им даде пари, за да купят земите на Малич Фаршъри“. Българското правителство обаче не приема да плати тази сума. От друга страна, съдът взема решение в полза на собственика Фрашъри.

Въпреки това, албанското правителство се намесва няколко пъти по административен начин и възпрепятства приложението на съдебното решение. То, също така, принуждава собственика да се покаже колкото се може по-сговорчив. Стойността на чифлика достига почти един милион златни франка. Посредством арбитража тази цена се намалява наполовина, но земеделците от Горица не приемат да платят повече от 240 хиляди златни франка. Така че, споразумение не се постига. След провала на опитите за постигане на споразумение, земеделците на Горица започва да се подготвят за емиграция от Албания. Албанските власти са притеснени, че заминаването на горичани ще направи лошо впечатление и ще увреди добрия образ, който има албанската държава, като една държава, която следва приятелска и коректна политика спрямо малцинствата.

Във въпроса за Горица се намесва и българското правителство, което изразява недоволство от решението на съда, което забранява на горичани да обработват земите, докато изплатят задълженията към собственика. Главният секретар на МВнРИ на България привиква председателя на албанската делегация на Балканската конференция, Мехмет Коница, и го предупреждава, че мерките, които а взети, могат да увредят добрите отношения между двете държави. Тези жалби се повтарят и пред албанската легация в София, която, от своя страна, не се колебае да изрази недоволството си от съмнителните и чести пътувания на някои македонци в Албания, български поданици и членове на Македонския комитет. Тя подчертава, че те се опитват да превърнат Албания в мост и оперативна база срещу съседните държави, което, независимо от симпатията, която храни албанският народ към македонския въпрос, застрашава мирната и коректна политика на албанската държава спрямо съседите. Българското правителство продължава да упражнява и политически натиск върху албанската държава. Представители на МВнРИ на България заплашват албанската легация в София, че биха се предприели ответни мерки срещу албанците в България, ако не се намери задоволително разрешение за селяните в Горица. Албанското правителство, винаги добронамерено за намирането на разрешение, аргументирано и помирително с интересите на селяните на Горица, решава да ги настани на държавни земи. То натоварва префектурата на Корча да постигне споразумение с горичани за настаняването. За всички тези мерки се уведомява и българският представител в Тирана.

Албанската легация в София иска настойчиво да се избегне емиграцията на горичани в Югославия, правителството на която работи за постигането на тази цел. Албанският министър в София, Димитър Попов, се изказва, че: „политическата мъдрост, хуманитарните чувства и нашият добре разбран интерес налагат да се избегне тяхната емиграция в Югославия”. Той информира, че на този въпрос се придава голямо значение в България, властите на която свързват този проблем с малцинствената политика спрямо Югославия и Гърция. София е особено притеснена, тъй като отиването на горичаните в Югославия, а не в България би било един солиден аргумент за Белград в подкрепа на известната югославска теза за съществуването на сръбско малцинство в иредентистка Македония, „който въпрос доминира външната политика на тази държава“.

Българското правителство смята славяните в Корча за част от българската общност и се стреми да обезсили претенциите на Югославия, че славяните в Македония и в Южна Югославия като цяло, са сърби по кръв и раса. Затова то им придава изключителна важност.

„От друга страна, посочва албанската легация, имайки предвид, че между въпроса за наше иредентистко Косово и македонския , де факто има връзка на солидарност, там е и нашият пряк национален интерес, непряк, да не даваме повод на югославяните да използват този конфликт в наша вреда и ущърб“. Легацията в София е притеснена, че българското правителство, под натиска на Македонския комитет, може да предприеме мерки срещу албанците в България.

След усилията, които полагат албанските власти в началото на 1933 г., започва да изглежда, че въпросът за горичани  получава задоволителен завършек. Външното министерство на Албания уведомява българския представител Минчев, че въпросът за горичани е в процес на разрешаване и че повечето от тях са убедени да не емигрират от Албания, а да се настаняват в държавните чифлици. Правителството изпраща в Горица директора на Аграрното бюро Салих Вучитерни, за да убеди и другите, които все още смятат да се преселят в Югославия.

Българските власти обаче искат селяните на Горица да се настанят в областта на Корча, а не в Мюзечия, както планира албанското правителство. Освен притеснението, че този въпрос ще се използва от югославското правителство, политическият директор на МВнРИ на България Павлов, споменава и нездравословния климат на Мюзечия. Албанското правителство обаче няма свободни земи в зоната на Корча. Албаснките дипломати в София информират Павлов, че положението в Мюзечия е подобрено след мерките, които са взети там, че малария има във всички региони на Балканите и че „в този район албанското  правителство е настанявало и нашите косовски братя“. Независимо от тези усилия, нито горичани, нито българското правителство приемат настаняването в зоната на Мюзечия. Най-накрая, на 22 април 1933 г. горичани емигрират в Югославия. Местният печат известява, че те се настаняват край Вардар, където им се дават жилища, инструменти и земя.Но няколко дни по-късно, албанското консулство в Битоля информира МВнР, че горичани са настанени от югославските власти в Митровица в Косово.

Както може да се очаква, случката се използва от югославаската дипломация и печат, които подчертават, че при всичките усилия на българската легация в Албания, горичани отказват да емигрират в България, декларирайки че не са българи, а югославяни и ще отидат в Югославия. Спекулирайки с етническата идентичност на горичани, вестник „Новости“ пише:

„Поведението на България и на Албания спрямо  югославските национални малцинства в Албания провокира една невиждана плетеница. Това е системата на една политика, която се осъществява на Балканите срещу Югославия. Албанското правителство смята нашето национално малцинство за българско такова и е дало разрешение за откриването на няколко български училища в Албания с цел да денационализират нашия елемент“.